Ти, пътниче, що си фанал пат по река Брезнишка, като стигнеш чинарето в Буйна, завърти очи на север и виж скалата, що се дига над Дренски андък, тая скала е Момина.
Лична мома е била Елена. В Горна Брезница, цвеке красно в пазвата на Малешевия, немало по онова време по-убава. Копринени ѝ коси до пояса стигали, а засмеела ли се и сонцето по-ясно греело. Очите ѝ били по-бистри от водата в реката, снагата ѝ стройна като връовете Малешевски. Кога на оро се фанела, нейните гердани най-силно звонели.
Арно, ама нагледал ѝ се Ибрахим ага. Посакало му се Елена в къщата му да пошета, кайве да му поднаса, а нощем сон в кревата да му услажда. Пратил Ибрахим гавазин да я вземе. Елена се усетила и като кошута побегнала от Буйна нагоре. Разлютил се гавазино и като вък на заек се нафърлил. Бегала Елена, а по нея гавазино. Тогаш Елена видела скалата. Сам Бог сила ѝ дал и се качила. Дофтасал гавазино и ѝ рекъл да слезе. Елена и дума не отронила. Тогаш гавазино извадил нож и се покатерил на скалата. Тогай, пътниче, Елена викнала:
– В ръцете си Ибраим ага Елена нема да види. Виж друговерецо, как за чест и християнска вяра се умира!
И като пиленце политнала Елена от скалата, но не нагоре кае небото, а надолу в пропастта. Тревата наоколо сега не е трева, косата на Елена е. Тиа цръвени цвекета, не са цвекета, кръвта на Елена са, а това що грее на небото, не е сонцето, усмивката на Елена е.