„Чуй, Синко, ей там, во страшните карпи, що като темни облаци са виснали над Струма, е Цръквището. Там некога църква е имало и християне на Бог са се молили. Ного вода е изтекла от онова матно време, в което турците, за да потурчат християнето от Брезница, дете у майка още са разплакнували. Тогай, во еден лош ден, кога и сонцето не е сакало да огрее, турците изкарали сите непотурчени християне на мегдано. От страх унемели дори старите чинари. Най-убавите моми на селото – Катерина, Боряна и Мара, не искали да се турчеят и побегнали. Три дена се крили из Дивилово. Арно, ама агите ги видели и като песове на лов се нафърлили по тех.
Бегали трите моми, бегали, а сили веке им не стигали и едва стигнали до Цръквището. Турците веке да ги фанат. Мили, Боже! Тогаш, синко и трите разбранили долги, свилени коси, връзали се с них и се фърлили заедно в бръзите води на Струма. Турците гледали като улави. Не верували поганците, дека за вера и чест човек и живота си дава.
По два дена, синко, телата на Катерина и Боряна били найдени, дека сега е гара Пейо Яворов. Видиш ли ей тия два баира? Те сега се викат Кантимирица и Боровица, на нимните имена. А третата мома, Мара, отвлечена от река Струма, била найдена во едно широко поле над Рупелскио пролом. В тоа поле сега село има и го викат Марино поле.“